Постинг
26.05.2015 19:33 -
/ПОРАСТНАЛИ/
Автор: taniadacheva
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2808 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 26.05.2015 22:27
Прочетен: 2808 Коментари: 1 Гласове:
-1
Последна промяна: 26.05.2015 22:27
-Хайде дете- казва ми гласът му –стига си си играла с пакетирани моментчета живот –казава- с пакетирани части от душите на хората- казва- тръгни! - Не знам накъде, но тръгвам. Явно трябва, за да чуя по-добре гласа. Не понасям когато почти изчезва скрит зад песните на птиците. Замервам една с неодобрението на погледа си, да млъкне най после, за да чуя откъде идва гласа и да търгна след него. Толкова е топъл, толкова истински, толкова обещаващ да е от някакъв дом. Не зная какво е дом, но усещам когато глас идва оттам. За първи път. И тръгвам....
-Хайде дете, признай си, че смеха ти е болка... – ... и смехът ми застива намясто, хванат на местопрестъплението. - Признай си, че можеш да чувстваш. - Така ли? - Само сълзите ти ще пробият дупка в този хълм, за да го преминеш. – Изплаквам ги вичките. Тунелът е леден и сякаш влизам в сърцето си зад а изляза оттам на слънце.
- Хайде дете, продължавай да вървиш! Имай надежда! - и осъзнавам, че хълма е бил само палец... че нагоре има като че ли цяло грамадно тяло по което трябва да мина, за да чуя гласа по –добре, стигайки до устните - Имай надежда, дете- и тръгвам нагоре- ти ще порастнеш, дете, ще ме достигнеш. – и се събарям от един косъм на крака на тялото. Грамадно дърво е, но гласа не ми вярва –Преувеличаваш –казва – дете. - А дънера притиска дишането ми в земята, притиска крясъка ми, затова само мога да прошепна в огтовор- Добре.
-Хайде дете- казва гласа, пред високата скала от прасеца на тялото- разкрий себе си, кажи ми се , покажи се, за да се изкатериш трябва да си истинска. Да имаш здрава основа, здрава скала като тази. Иначе тази скала ще те наранява. Ще те пробива. Точно там където си несигурна. Където си мека. Където се разлага плътта ти. Кажи ми коя си, дете! - И се опитвам да разбера и аз, но колкото повече се казвам и показвам, колкото по-краен резултат съм, толкова по-далече от себе си съм. Колкото съм по-съвършенстовто, толкова по-малко мен съм. И за пореден път се наранявам от острите скали. – Прегърни ме, моля те...- Казвам на гласа. Не знам как се прегръща, затова моля гласа да ме обгърне, да ми покаже как да съм истина. Но той мълчи. Той ще е истина само когато аз бъда.
-Хайде, дете, стопли камъка! Полети, дете! Ето виж колко е красиво тук в облаците. Не разбираш ли небето, дете? Ето аз рисувам красотата по него, дете, защо е толкова бавен погледа ти, и не може да види следата, преди да си е отишла? Защо не можеш да съединиш частите от облаци които ти пращам в едно цяло?! Давай дете- съедини ги, за да те хванат и издигнат при мен! Не знаеш какво изпускаш,дете! Толкова е сложно и красиво тук- песните летят на ята и носят душата ти, почти я правят изкуство. Почти я правят красива. – И се опитвам. И знам че в гласа има поглед, че гласа ме обгръща , всяка моя част, и разбира, когато тя лъже, когато тя само иска да лети, а не го прави. Когато почти успява. Тогава почти-то най боли. Когато почти-то е най близо до изчезване, но точно така е най осезаемо. Когато е тънко като фолио, но пак застава между това което си и това което искаш да си и от близката далечност между двете състояния боли най много.
Чувам сякаш шепот, сякаш полу въображаем- с облаците ли говори гигантът или със други гиганти? Сякаш на поредния език който не мога да разбера. Защо съм толкова мъничка и не зная какво си говорят големите някъде високо над мен? И защо съм толкова мъничка, че да съм така несигурна за да мисля, че точно това правят. Измислям ли си? Наистина ли бих била...достатъчна?
-Хайде дете, храни се! Имаш още много път, много отговорности. Тичай дете, и губи се, аз ще гледам всяка твоя стъпка и ще ти казвам ако е неправилна. Хайде дете, защо не се отпуснеш краката си? Като маршируваш няма да стигнеш доникъде, но ще следя за правата редица на марша ти! Мълчаливо, не си мисли че постоянно ще говоря... Трябва да порастнеш. И да предвиждаш думите ми. Трябва да се изразяваш. Трябва да ме достигнеш , дете. Защо така ме убиваш, защо съм така самотен, дете? Защо не порастнеш? – И аз се опитвам. Ям плача на дърветата,че да порастне душата ми... устните ми залепват по кората им и биват одрани от нея. Вървя. Тичам все по-бързо и силно. Все по-искам да достигна върха на огромното тяло, да достигна тези очи, които ме викат и прозират в гласа, да погледна в тях и така този глас никога повече да не звучи самотно. Тичам в тресавище обаче колкото повече тичам, толкова повече затъвам. Защо той ме вика, а ми изпраща тресавища? Тичам все повече, и така все повече се губя, от бързината губя посоката. –Защо се самозаблуждаваш, дете?- гласа ми казва, без да ми показва пътя. И така само ме кара да искам още повече да намеря този път, и така още повече да се самозаблудя. Може би искам да запазя и пътя си, и способността да се загубвам, и затова все не стигам до никъде, защото не я признавам, и така тя ме управлява.
- Нетърпелива си дете! Ти си сляпа! Защо мислиш само за себе си, така виждаш само неуспеха?! Егоист си, дете! Докога ще се грижа за теб и ще спирам ветровете за да можеш ти отново да бягаш към тях? Докога ще забиваш токчета в тялото ми, само за да изглеждаш дорбе докато тичаш към мен? – Свалям обувките си, тичам боса...После пак ги слагам, защото иначе сякаш ще се изгубя съвсем. Поне вина да имам, заради обувките. И с токчетата някак да се закрепя по отхвърлящата ме земя. Катеря се. Мисля че вече съм стигнала до гърдите...почти...Толкова съм радостна, че скоро ще усетя тътен, ще усетя сърцето. Но тътенът е твърде силен и ме отблъсква от повърхността.
- Защо падаш, дете? Защо си толкова слаба? И уплашена?- Камъни започват да падат по главата ми докато падам и аз - Защо бягаш? Защо ме разрушаваш и падам на камъни? - Не исках, съжалявам, казвам, стъпих на грешното място?- Винаги стъпваш на грешното място, дете...– Спри да ме наричаш дете! Искам да спра да съм дете и да стигна очите ти. – Тогава ела, дете- ми казва гласа докато си отива. После тишина... Продължавам да се катеря. Всеки път отначало. Имам чувството, че ставам все по-мъничка, че всеки път ехото от гласа става все по-жално, но гласа го няма, и все по-нежелана се чувствам, чувайки поканата му само на ехо... и всеки път съмненията в съществуванията й са повече (както и желанието ми да съществува) и всеки път препятствията са повече. Че очите гледат твърде високо, че никога няма да погледнат мен. А аз съм твърде слаба. Сред тези сурови вековни скали. Просто дете...
... Умирам ли? Къде съм? На някаква детска площадка, където се чувствам приета макар и от толкова смешно нещо като катерушките, макар цената на приемането ми да е да не порастна. Всичко е изкуствено, не съм до онези гори, скали и хълмове. Всичко е макар и шарено, метално. И по-судено дори от отхвърлането-приемане на онези истински гори и поляни. Поглеждам за последен път в далечината онова огромно тяло, по което се катерих - така, отдалече, изглежда все едно е с моите размери. Все едно няма да ме погълне. Чувам ехото от самотния му вик когато си тръгвах, докато не то не раздере мозъка ми, докато не потека на кръв през ушите си. Докато не стана цялата вина на света, докато не стана по-малка от дете. Защо се отдалечих от него?...Защото нямах смелост да направя опит номер 523 да се изкача по него, понеже, знаех добре, щях да умра този път, ако падна? Защо гласът ме викаше, а тялото ме отблъскваше? ...Защото очите му – бяха истински и затова ги беше страх да се кача и да погледна в тях, и да видя колко са мънички и искащи...и колко /ДЕТСКИ/ са, вградени в онова грамадно тяло-планина /ПОРАСТНАЛО/ или защото очите не бяха истински? Както и тялото... само /ПОРАСТНАЛИ/...
-Хайде дете, признай си, че смеха ти е болка... – ... и смехът ми застива намясто, хванат на местопрестъплението. - Признай си, че можеш да чувстваш. - Така ли? - Само сълзите ти ще пробият дупка в този хълм, за да го преминеш. – Изплаквам ги вичките. Тунелът е леден и сякаш влизам в сърцето си зад а изляза оттам на слънце.
- Хайде дете, продължавай да вървиш! Имай надежда! - и осъзнавам, че хълма е бил само палец... че нагоре има като че ли цяло грамадно тяло по което трябва да мина, за да чуя гласа по –добре, стигайки до устните - Имай надежда, дете- и тръгвам нагоре- ти ще порастнеш, дете, ще ме достигнеш. – и се събарям от един косъм на крака на тялото. Грамадно дърво е, но гласа не ми вярва –Преувеличаваш –казва – дете. - А дънера притиска дишането ми в земята, притиска крясъка ми, затова само мога да прошепна в огтовор- Добре.
-Хайде дете- казва гласа, пред високата скала от прасеца на тялото- разкрий себе си, кажи ми се , покажи се, за да се изкатериш трябва да си истинска. Да имаш здрава основа, здрава скала като тази. Иначе тази скала ще те наранява. Ще те пробива. Точно там където си несигурна. Където си мека. Където се разлага плътта ти. Кажи ми коя си, дете! - И се опитвам да разбера и аз, но колкото повече се казвам и показвам, колкото по-краен резултат съм, толкова по-далече от себе си съм. Колкото съм по-съвършенстовто, толкова по-малко мен съм. И за пореден път се наранявам от острите скали. – Прегърни ме, моля те...- Казвам на гласа. Не знам как се прегръща, затова моля гласа да ме обгърне, да ми покаже как да съм истина. Но той мълчи. Той ще е истина само когато аз бъда.
-Хайде, дете, стопли камъка! Полети, дете! Ето виж колко е красиво тук в облаците. Не разбираш ли небето, дете? Ето аз рисувам красотата по него, дете, защо е толкова бавен погледа ти, и не може да види следата, преди да си е отишла? Защо не можеш да съединиш частите от облаци които ти пращам в едно цяло?! Давай дете- съедини ги, за да те хванат и издигнат при мен! Не знаеш какво изпускаш,дете! Толкова е сложно и красиво тук- песните летят на ята и носят душата ти, почти я правят изкуство. Почти я правят красива. – И се опитвам. И знам че в гласа има поглед, че гласа ме обгръща , всяка моя част, и разбира, когато тя лъже, когато тя само иска да лети, а не го прави. Когато почти успява. Тогава почти-то най боли. Когато почти-то е най близо до изчезване, но точно така е най осезаемо. Когато е тънко като фолио, но пак застава между това което си и това което искаш да си и от близката далечност между двете състояния боли най много.
Чувам сякаш шепот, сякаш полу въображаем- с облаците ли говори гигантът или със други гиганти? Сякаш на поредния език който не мога да разбера. Защо съм толкова мъничка и не зная какво си говорят големите някъде високо над мен? И защо съм толкова мъничка, че да съм така несигурна за да мисля, че точно това правят. Измислям ли си? Наистина ли бих била...достатъчна?
-Хайде дете, храни се! Имаш още много път, много отговорности. Тичай дете, и губи се, аз ще гледам всяка твоя стъпка и ще ти казвам ако е неправилна. Хайде дете, защо не се отпуснеш краката си? Като маршируваш няма да стигнеш доникъде, но ще следя за правата редица на марша ти! Мълчаливо, не си мисли че постоянно ще говоря... Трябва да порастнеш. И да предвиждаш думите ми. Трябва да се изразяваш. Трябва да ме достигнеш , дете. Защо така ме убиваш, защо съм така самотен, дете? Защо не порастнеш? – И аз се опитвам. Ям плача на дърветата,че да порастне душата ми... устните ми залепват по кората им и биват одрани от нея. Вървя. Тичам все по-бързо и силно. Все по-искам да достигна върха на огромното тяло, да достигна тези очи, които ме викат и прозират в гласа, да погледна в тях и така този глас никога повече да не звучи самотно. Тичам в тресавище обаче колкото повече тичам, толкова повече затъвам. Защо той ме вика, а ми изпраща тресавища? Тичам все повече, и така все повече се губя, от бързината губя посоката. –Защо се самозаблуждаваш, дете?- гласа ми казва, без да ми показва пътя. И така само ме кара да искам още повече да намеря този път, и така още повече да се самозаблудя. Може би искам да запазя и пътя си, и способността да се загубвам, и затова все не стигам до никъде, защото не я признавам, и така тя ме управлява.
- Нетърпелива си дете! Ти си сляпа! Защо мислиш само за себе си, така виждаш само неуспеха?! Егоист си, дете! Докога ще се грижа за теб и ще спирам ветровете за да можеш ти отново да бягаш към тях? Докога ще забиваш токчета в тялото ми, само за да изглеждаш дорбе докато тичаш към мен? – Свалям обувките си, тичам боса...После пак ги слагам, защото иначе сякаш ще се изгубя съвсем. Поне вина да имам, заради обувките. И с токчетата някак да се закрепя по отхвърлящата ме земя. Катеря се. Мисля че вече съм стигнала до гърдите...почти...Толкова съм радостна, че скоро ще усетя тътен, ще усетя сърцето. Но тътенът е твърде силен и ме отблъсква от повърхността.
- Защо падаш, дете? Защо си толкова слаба? И уплашена?- Камъни започват да падат по главата ми докато падам и аз - Защо бягаш? Защо ме разрушаваш и падам на камъни? - Не исках, съжалявам, казвам, стъпих на грешното място?- Винаги стъпваш на грешното място, дете...– Спри да ме наричаш дете! Искам да спра да съм дете и да стигна очите ти. – Тогава ела, дете- ми казва гласа докато си отива. После тишина... Продължавам да се катеря. Всеки път отначало. Имам чувството, че ставам все по-мъничка, че всеки път ехото от гласа става все по-жално, но гласа го няма, и все по-нежелана се чувствам, чувайки поканата му само на ехо... и всеки път съмненията в съществуванията й са повече (както и желанието ми да съществува) и всеки път препятствията са повече. Че очите гледат твърде високо, че никога няма да погледнат мен. А аз съм твърде слаба. Сред тези сурови вековни скали. Просто дете...
... Умирам ли? Къде съм? На някаква детска площадка, където се чувствам приета макар и от толкова смешно нещо като катерушките, макар цената на приемането ми да е да не порастна. Всичко е изкуствено, не съм до онези гори, скали и хълмове. Всичко е макар и шарено, метално. И по-судено дори от отхвърлането-приемане на онези истински гори и поляни. Поглеждам за последен път в далечината онова огромно тяло, по което се катерих - така, отдалече, изглежда все едно е с моите размери. Все едно няма да ме погълне. Чувам ехото от самотния му вик когато си тръгвах, докато не то не раздере мозъка ми, докато не потека на кръв през ушите си. Докато не стана цялата вина на света, докато не стана по-малка от дете. Защо се отдалечих от него?...Защото нямах смелост да направя опит номер 523 да се изкача по него, понеже, знаех добре, щях да умра този път, ако падна? Защо гласът ме викаше, а тялото ме отблъскваше? ...Защото очите му – бяха истински и затова ги беше страх да се кача и да погледна в тях, и да видя колко са мънички и искащи...и колко /ДЕТСКИ/ са, вградени в онова грамадно тяло-планина /ПОРАСТНАЛО/ или защото очите не бяха истински? Както и тялото... само /ПОРАСТНАЛИ/...
 - Copy(3).jpg)
Или не бях истинска аз и ги правех фалшиви? като дете което иска, и така деформира порастването, и нахлузило обувките на майка си, превръща в гигант незрялостта си... и я залепя за друго дете... за да се катери по него докато не го смачка с очакванията си...
