В Буенос Айрес пристигам насред адския зной и пек на следколедния ден. Градът е напуснат от жителите си, оставен изцяло във властта на бронзови орли, лъвове и победоносни генерали на коне, обитаван само от шепа заблудени туристи и групичка български антарктици. Рекордно високите температури причиняват свръхконсумация на електричество и тежка авария, която оставя повече от 40 000 домакинства без електричество за цяло денонощие. Без ток малкото ни хотелче без прозорци моментално се превръща в безподобна душегубка, а пътуването ни – в съвсем различен тип приключение. Екстремно оцеляване.
Запознавам се с членовете на българската антарктическа експедицият на вечеря в локално ресторантче, пощадено от аварията, където ни гощават с местно червено вино и аржентинско телешко. Рано на следващата сутрин натоварваме малката си планина багаж и експедиционно оборудване на самолета за Ушуая. Където предизвикваме невероятен интерес сред пътниците на летището. Всеки втори оказва се, се е запътил към Антарктида и се интересува живо от нашите планове и програма на пътуване. Завързваме набързо запознанства с американски екип на телевизионно предаване за туризъм, испанска режисьорка на алтернативни филми и разноезична група от интернационални туристи. Струпването на антарктически запалянковци на мъничкото дървено летище не е никак случайно. Поради стратегическото му разположение на канала Бийгъл, позволяващ сравнително бързо прекосяване на протока Дрейк, от Ушуая тръгват 90 процента от всички посетители на Антарктида. Заради което малкото провинциално селище се фука гордо като Портата на Антарктика. Входните двери на Белия континент. Вратата към Юга.
Най-южният град на планетата ни посреща с чара на миньорско градче, кръстосано с цветарница - разхвърлян, хладен, прашен и разцъфтял с алпийски цветя. С атмосферата едновременно на алпийски курорт и търговско пристанище. Паянтови шарени къщурки полазили стръмния склон над залива, сгушени в подножието на великанска планинска верига – черно-бяла, извисила шеметно остри, назъбени, в страховита гримаса озъбени върхове. Подпрели с острите си копия високото небе. Бедност, изолация, прах и скука на земята. Но облачният балет под режисурата на южния вятър представя нескончаем виртуозен спектакъл на грандиозната, заградена със снежни върхове сцена.
Настаняваме се в хижа на най-стръмната улица и тръгваме да разглеждаме местните забележителности. Които се изчерпват с главната търговска улица, заседнал в плитчината на залива кораб и най-важната от туристическа гледна точка – табелата с надпис „Fin del Mundo”, Краят на света.
Е, сега, краят на света е разтегливо понятие оказва се. Зависи от дефиницията. За трите дни в Ушуая ще видим няколко такива. Един от друг по-истински и по-накрая, съвсем на самия ръб на света. Събираме цяла колекция сертификати и печати в паспортите за доказателство, че сме били на края на света.
Посрещаме българските антарктици от първата смяна, които вече се връщат. Посрещаме и новата година. Подобаващо. Правим едно бързо пазаруване на провизии за базата и с два дни закъснение, заради лошо време в океана, най-после се качваме на борда на испанския антарктически кораб „Хесперидес“. С който се отправяме в крайна сметка дори отвъд Края на света. На юг от всяка цивилизация. На юг от най-южната суша. На юг от света на хората.
На юг от разума.
